На път за никъде...

Момичето извади телефон

и много дълго си говори с някой.

Звучеше влюбено. И толкова самó...

И бавничко вървеше в тъмнината.

По стъпките ù светваха звезди,

а тя едва ли знаеше, че го умее.

Говореше със някой,

без дори да подозира как след нея

по хорските настръхнали лица

се връщат плахо няколко усмивки

и как Луната слиза над света,

защото иска да остане близко
до тихата ù, жълта топлина,

с която казва колко го обича,

до късчето изгряваща дъга,

която свети във това момиче.

А то вървеше толкова самó,

макар, че си говореше със някой.

И после никой не разбра защо

Луната се обърна и заплака.....