Играем си на криеница
със тъгата,
достигнали „сегашното”
на времето.
А аз сънувам спомени
във розово,
несбъднати, рисувам ги
във черно.
И плаша се от странната
утихналост –
от твоето „затишие
пред буря”.
Троша сърцето си.
И късам струните.
А ти...
а ти дори не ме
поглеждаш.
И някак странно е
това очакване –
очакване,
че нещо ще се случи...
Поискай всичко –
и ще ти го дам...
Поискай обич –
и ще я получиш...
2 коментара:
странно защо все така се получава,че тоз дето е готов да дава,някак си самотен във тъгата си остава?
Интересно ми е защо сте ми разделили стиха така, както на Вас Ви е харесало. И още по-интересно ми е дали в края на краищата ще поставите името на автора му под него, тъй като не е Ваш.
Публикуване на коментар