15 червени рози

От какви ли чувства пак обвзета

плахо позвъних на твоята врата,

за да принеса с един букет

в жертва себе си на свята красота?

Какво ли исках да измоля,

претворявайки се във цветя?

Като дар, поставен пред икона,

на ревера ти да разцъфтя?

Какво ли исках да открия

в омагьосващите ти очи,

щом в плен на тяхната магия

са най-красивите ми дни?

Какво ли? Сам не зная,

но с кръвта си всяка роза брах

и в перлен поглед - дар от Рая,

аз съдбата ни добре видях:

Петнадесет червени рози

обагриха рождения ти ден,

за да ми докажат,че до тебе

има място само за мен.

Далече...

Твоето име е това, което чувам
вътре в главата си.
Сладко,
като многото сълзи, които пролях.

Твоето име е това, което викам,
което чета,
моята молитва, моята вяра.

Твоето име е това, което мразя,
защото още те обичам
и не мога да живея така.

Твоето име е това, което пазя,
eдинственото нещо,
което не можеш да ми отнемеш...

Толкова искам да те задържа,
някога...
Да се потопя в очите ти
като корабокрушенец.

Толкова искам да ти угодя,
моля те остани
и аз ще те отведа много далеч...
Далеч...

Твоето име е това, което чувствам.
То е потвърден договор.

Твоето име е това, което викам
Под небето.
Солено,
като сълзите които изплаках...

Твоето име е това, което мразя,
защото още те обичам
и не мога да живея така.

Твоето име е това, което пазя,
единственото нещо,
което не можеш да ми отнемеш...

Толкова искам да те задържа,
някога...
Да се потопя в очите ти
като корабокрушенец.

Толкова искам да ти угодя,
моля те остани
и аз ще те отведа много далеч...

Далеч...

Искам да те нарисувам....

Искам да те нарисувам,

дълбоко в себе си да скрия твоя образ

да свети в тъмното когато

далече бяга светлината.

Искам да те нарисувам

и всяка клетка в моето тяло

да пази образа навеки.

Искам да те нарисувам,

за да мога далеч от чуждите очи

да милвам твоите, обичните черти.

Искам да те нарисувам,

с душата си да те обгърна

и всяка мисъл да остане

далечна или пък безплътна.

Искам да те нарисувам

и да чувствам твоето тяло

и цялата ти жива същност.

Искам да те нарисувам...

Море

Пенливи вълни се разбиват на кея -водата се сърди на камъка бял.

Искрящите пръски в дъга се пилеят,рисуват красив разноцветен воал.

Морето отново брега не достига.

И скръбно, и бясно е Черно море.

Човекът издигнал бетонната дига,разделя брега и морето на две.

Гневът на морето утихва след време и пак е гальовно и носи покой, ала в недрата обидата дреме готова да вдигне поредния вой.

Така от години се бори морето с човека, белия камък градил.

Бушува и хвърля вода до небето, а после кротко си болка таи.

Студ

Тук съм...
Пак сама...
Както винаги потънала в тишина...
Усещам студено е навън,
студено е и тук...
Ледени сълзи се отронват от очите ми...
Студено е в душата ми,
студено е в сърцето ми...
Няма никой...
Пак съм сама...
Както винаги потънала в тишина...
Боли...
Боли от студа, който сковава устните ми...
Боли от студа, който пречупва пръстите ми...
И знам, сега сама съм...
Знам, утре пак ще съм сама...
Безплътна тишина ще пропълзи
отново между пръстите ми
и пак ще усещам самотата...

Сладур

Знам, че чакаш съня си… и мен

Знам как искаш
да дойде нощта.
Ще се скриеш
в леглото
студено
и ще чакаш
самичкa
съня.
Защото там в него съм аз.
Tази нощ ще вечеряш набързо,
новините ще пропуснеш дори,
телефона изключваш
и лягаш в тъй ранен час.
Знам, че чакаш
съня си…
и мен.
И аз идвам,
с пелерина във бяло.
До болка красива
и нежна до лудост,
влизам в твоя сън,
аз – твойта бяла мечта.
Затвори уморени очи,
аз съм твоя
поне във съня ти.
Наяве от мен те е страх.